четвъртък, 14 април 2011 г.

grunge

Днес отново е ред на Мо. Линк за сваляне в коментарите.



Реших да представя любимите си гръндж албуми и групи с по някое парче, плюс една-две други за цвят. Сиатълският алтернативен рок отдавна не е на мода, тийн идолите ни от тези времена или измряха (мир на праха им), или оплешивяха и понапълняха, но според мен музиката им е ценна не само поради емоционалната натовареност, която има за мен например - свързвам я с времената, в които ходех със скъсани дънки, боядисвах си косата в зелено и се опитвах да пуша.  Ценна е защото по идея е непретенциозна и искрена, защото изразява както отчаяна агресия, така и иронично примирение, защото е предизвикателна и оголваща нервите (а защо не и душите ). Надявам се не само аз продължавам да я слушам с кеф.


1. Nirvana – Aneurism (Incesticide, 1992)
Разбира се, първото парче от гръндж листата по право се пада на групата, популяризирала в най-голяма степен този стил. Това е последното парче от издадената през далечната 1992 г. компилация от демо и редки записи на групата. Предполагам, че е известно само на феновете на Кърт и ко, защото не е от така популярния албум с бебето на обложката (вж. № 9), който беше познат дори феновете на Take That. Аз лично предпочитам тази на Incesticide, собственоръчно нарисувана от мистър Кобейн.
Aneurism e толкова стихийно парче, че е напълно възможно да предизвика патологично разширение на кръвоносен съд в мозъка ви. I love this song so much, it makes me sick


2. Soundgarden – Fell on Black Days (Superunknown,1994)
Класическа дарк песничка за депресията с прекрасен текст. Докато записвали Superunknown, Крис Корнел се спуквал да чете Силвия Плат, тъй че нищо чудно, че е успял така добре да предаде усещането. И тази песен ми е любима, защото Крис не ползва толкова високата част на регистъра на гласа си, която е малко дразнеща според мен, макар да го възхваляват за уникалната му „белтинг” техника и 4-те октави, които покрива. Предпочитам баритона на Еди Ведър. И обожавам този на Лейн Стейли.


3. Alice In Chains – Nutshell (Jar of Flies, 1994)
След турнето, промотиращо албума Dirt (вж. № 12), на дългокосите симпатяги им се приискало просто да се замъкнат в студиото с акустичните си китари и да видят какво ще се получи. Продуцентът обаче подочул и толкова харесал нещата, че настоял да бъдат издадени и ето на - албумът е написан и записан само за една седмица. Интересно е, че заглавието му идва от експеримент, който правили в училището на Джери Канртел: напълнили два буркана с мухи, като давали повече храна на насекомите в единия, а в другия буркан слагали съвсем малко. Охранените мухи бурно се размножили и бързо-бързо измрели всички, докато недохранените оцелели почти на 100 %. Метафората е ясна – too much is no good – тайната на изкуството се корени в простичките идеи и семплото им реализиране.
Макар да не е много представителен за грънджа като стил Jar of Flies е брилянтен, затова нямаше как да не пусна една от мухичките тук.


4. Mark Lanegan Band – Come to Me /Feat. PJ Harvey/ (Bubblegum, 2004)
Може да изглежда странно да включвам тук песен от 21 век, когато грънджът е практически отживелица, но имам своите основания за това. Първо, участието в това парче на любимата ми Пи Джей, и второ - Марк Ланегън е самото въплъщение на сиатълския гръндж, затова не мога да го пропусна. Той е основателят на една от първите гръндж групи Screaming Trees, впоследствие участва в Queens of the Stone Age; нито се е самоубил, нито се е комерсиализирал прекалено, нито продължава да бичи the same old grunge shit – демек човекът се развива, като остава верен за себе си. Дай боже всички музиканти да са такива.


5. Pearl Jam – Love Reign O`er Me (Reign Over Me OST, 2007)
Еди Ведър е също такъв пример, макар че въпреки опитите ми, така и не успях да харесам множеството албуми на Пърл Джем след Vitalogy. Освен че групата му продължава да издава, да прави турнета, Еди участва в множество проекти с други музиканти, пише музика за филми – Into the Wild е и първият му солов албум, а вторият се очаква в края на май 2011 („Ukulele Songs”).
Love Reign O`er Me е кавър на the Who, но според мен Пърл Джем го изпълняват по-добре и реших да го включа за разнообразие в сетлистата – то звучи симфонично възвишено и в комбинация с божествения рев на Еди направо те кара да си разкъсаш ризата под дъжда. 


6. Temple of the Dog – Hunger Strike (Temple of the Dog, 1991)
Тази група се създава и издава единствения си едноименен албум в памет на Андрю УУд, основател и вокалист на Malfunkshun и Mother Love Bone, който разбира се, типично за легендарен гръндж музикант, умира от свръхдоза. В the Temple of the Dog участват Крис Корнел (който бил съквартирант на Андрю), Еди Ведър, някои от музикантите от Пърл Джем и от Mother Love Bone. Hunger Strike е първият сингъл от албума и най-популярното парче от този проект, та е малко изтъркано, че точно него включвам тук, но трябва да призная с неохота, че и на мен ми харесва най-много.


7. Alice In Chains – Love, Hate, Love (Facelift, 1990)
Честно казано, от всичките сиатълски банди, AIC ми е любимата. Докато ме тресеше пубертета през 90-те, слушах всеки от албумите им (на касетка, разбира се) всекидневно по няколко пъти поне, така че ги знам наизуст със солата включително. Тази песен ми остана фаворит, макар да не е толкова известна – може би заради слабостта ми към драматичните love-hate relationships. Текстът е на Лейн Стейли, за разлика от повечето в този албум (които са на китариста Джери Кантрел), и е доста въздействащ (това според мен важи като цяло както за текстовете на Стейли, така и за невероятното му гласище). Твърди се, че колкото повече друсал Лейн, толкова повече пишел. Поне до един момент… 


8. Pearl Jam – Oceans (Ten 1991)
В дебютния албум на Пърл Джем няма едно слабо парче. Избрах това, защото музикално се различава от останалите (прочетох, че китарата е в отворен строй D мажор – каквото и да означава това - на мен просто ми звучи различно) и навява много приятно носталгично настроение, както и усещане за свобода. Както повечето от песните в албума, Еди Ведър измисля текста на прима виста направо в студиото, и вероятно има нещо общо със страстта му към сърфинга.


9. Nirvana – Lithium (Nevermind. 1991)
В уроците по химия никой не ми е казал, че литият е бил използван за лечение на маниакални депресии, разбрах го покрай тази песен. Според някои музикални „спецове” редуването на монотонните спокойни куплети с енергичния до истеричност припев било метафора за биполярното разстройство на лирическия герой, а според други – на самия Кърт. Според Кобейн в нея става дума за човек, който след смъртта на приятелката си се обръща към религията, за да не се самоубие. На мен пък ми се струва, че това е един от многото текстове, в които Кърт си прави ташак със себе си, религията, с музиката … с всичко. С присъщия му черен хумор.
Lithium е от емблематичния Nevermind, след който грънджът престана да бъде музика само на гаражните банди в Сиатъл, а самият Кърт взе да твърди, че мрази славата. Освен себе си, разбира се. Всъщност славата и успеха са нещо, към което мистър Кобейн се е стремял от години, което е планирал внимателно и преследвал систематично. 


10. Mad Season – Artificial Red (Above, 1995)
Наричат Mad Season „Сиатълска супер-група”. Всъщност докато се лекувал в клиника от зависимостите си, китаристът на Пърл Джем Майк Макрийди срещнал басистът Джон Сандърс, впоследствие привлекли Лейн Стейли (с надеждата като общува с вече „изчистени” от пороците си хора, и той да влезе в правия път), барабанистът от Screaming Trees, и някои други, включително Марк Ланегън впоследствие.
Не знам дали са супер-група, но единственият им албум Aboveсъс сигурност е супер албум. Мога да повторя казаното за Тen – няма слабо парче, като ми се струва, че музиката е доста повече блус-и джаз ориентирана. Artificial Red звучи почти като Led Zeppelin.


11. Pearl Jam – Animal (Vs, 1993)
Вторият студиен албум на бандата не отстъпва на първия, макар да се различава от него. Animal е третият сингъл от него - бързо парче със запомнящ се китарен риф, стихийни барабани и just a touch of funk в припева. Еди ръмжи, скимти и вика, както само той умее, и няма нищо по-запомнящо се от “I`d rather be with an animal”

 
12. Alice in Chains – Would? (Dirt, 1992)
Dirt е доста по-мрачен от дебютния албум на AIC – всеки от членовете на групата има сериозни проблеми – със зависимост към алкохола и/или дрогата, загуба на близки хора, депресия. При повечето е някаква такава красива комбинация. Лейн по-късно изразява съжаление, че на много от феновете му са възприели текстовете му като едва ли не „рекламиращи” употребата на наркотици – казва, че това е било последното нещо, което е целял.
На мен ми беше много трудна да избера само едно парче от този албум, но все пак се спрях на това (всъщност едно от най-популярните на AIC), защото е меланхолично по магически начин, със страшно кефещ бас.
Would? първо се появява в саундтрака към филма „Singles”, а текстът според автора му (Кантрел) отново е свързан с личността на гореспоменатия Андрю Ууд. 



13.Mad Season – November Hotel (Above, 1995)
И едно инструменталче от супер албума на сиатълската супер-група за завършек :)




7 коментара:

  1. много приятна представителна извадка...
    бих добавил само и long gone day от супер-албума на супер-групата.
    all time favorite просто...

    ОтговорИзтриване
  2. още един палец за long gone day :) и за плейлиста де

    ОтговорИзтриване
  3. изглежда доста хора не забелязват - горе вдясно - паролата е "denz"

    ОтговорИзтриване
  4. ех, мерси. аз по-скоро се чудех за Wake Up, long gone day нещо не ми е слабост :)
    други ме упрекнаха за отсъствието на Stone Temple Pilots в листата, но някак не мога да ги сравня с останалите...

    ОтговорИзтриване
  5. :) яко. всеки си има някакви лични фаворити от тая вълна де. аз бих добавила Siamese Dream на смешинг, на блайнд мелън едноименния, а и без мадър лов боун не може ;)

    ОтговорИзтриване
  6. Смешинг са смешни на фона на останалите, Теч... Корган мячи като настъпан скопен котак :)

    ОтговорИзтриване